Главная » 2011 » Август » 18 » От Тертеровата династия - ДНК остатък в Ямболско
10:03
От Тертеровата династия - ДНК остатък в Ямболско
През средата на XIII век на територията на България търсят убежище част
от куманския род Тертер. Според някои руски учени този род е един от
най-големите кумански хански родове, от династията Тертероба, мигрирал
от района на Алтай на запад в посока днешна Украйна. Поради погром в
сраженията с нахлуващите татари, куманите са принудени да се изтеглят в
Унгария. След убийството на техния знаменит хан Кoтян от унгарските
аристократи, рода Тертер се преселва през 1241 г. в България. Свързвайки
се с българските аристократични среди Георги I Тертер става деспот на
Червенската крепост. След смъртта на цар Иван Асен III, използвайки
нестабилната обстановка през 1280 г. той се възкачва на престола.
Династията на Тертерите управлява държавата кратко- 40 години, и се
проследява с нейните два клона по мъжка линия. Първият клон са потомците
на Георги I Тертер, сина му Теодор Светослав и внука му Георги II
Тертер, който починал млад през 1322 г. и не оставил потомство. Вторият
клон е този на брата на Георги I Тертер- Алдимир или Елтимир и синовете
му. Той е деспот на Крънската крепост, намираща се близо до Казанлък.
След смъртта на Георги I Тертер на престола се възкачва през 1300 г.
синът му Теодор Светослав. Виждайки в чичо си конкурент за трона, през
1303 г. той решава да го отдалечи от столицата и го прави деспот на
Диампол (Ямбол) и Лардея (до Карнобат). Амбициозният Елтимир и съпругата
му Мария Смилец (монахиня Марина) отиват да живеят в Ямбол и участват
активно в политическия живот на България, а сина им Йоан Драгушин е
изпратен заложник в Константинопол. Въпреки осем годишния си брак,
Елтимир има само един цитиран в писмените източници син- Йоан Драгушин.
Това не изключва възможността Елтимир да е имал и втори, вероятно
по-голям син, чието име е неизвестно. Обикновено аристократичните родове
са имали повече от едно дете, така че съществуването на друг син не е
изключено. През 1305 г. Теодор Светослав напада и опустошава земите на
чичо си, завладява поверените му две крепости, под претекста, че той
прекалено се е сближил с Византия и нарежда Елтимир да бъде убит, а
съпругата му Мария, която по майчина линия носи фамилията Палеолог
избягва в Константинопол. След този преломен момент в писмените
източници се споменава заминаването на Мария и сина й Йоан Драгушин за
Сърбия, където са посрещнати от братовчед им Стефан Душан, и са им
предотстъпени много земи в района на Македония, където остават да
живеят. Преди около 25 години в Полошкия манастир до гр. Кавадарци,
Македония, бяха открити стенописи изобразяващи освен Стефан Душан,
съпругата му Елена и престолонаследника Стефан Урош, така и Йоан
Драгушин с жена си и невръстното им дете. Каква е съдбата на тяхното
потомство не е известно.
Ако Елтимир е имал по-голям син, то той е роден около 1299-1300 г. и
вероятно е получил добро военно образование в Константинопол. След
смяната на властта и поемането на управлението на държавата от рода
Шишмановци, вероятно той се завръща в крепостта, намираща се на
Манастирските възвишения. Наблюдавайки от височините Диампол, той тайно
се е надявал да възобнови управлението над бащините си земи- мечта,
която никога не се сбъдва. След смъртта му управлението на крепостта се
поема от неговия син, който ще наречем формално Елтимир II. Той вероятно
е посрещнал набезите на турците през 1371-1373 г. След превземането на
Ямбол и Одрин от турците, нейното съществуване се обезсмисля. На
Манастирските възвишения се е съхранил рода през отоманския период, и
като привилегирована рая мъжете са служели като войници (войногани) на
султана. Титлата войнук или войноган се е предавала от баща на син или
евентуално при липса на такъв на брат на войногана. През отоманския
период продължава да съществува селище близо до крепостта наричащо се
Дарманлии. Това население считащо се за чисто българско, живеещо в
затворено общество се принуждава да се изсели през края на XVIII век
поради епидемия от чума в с. Талашманлии (дн. Генерал Тошево), Ямболско.
Според личните изследвания на Димитър Михов, голяма част от
населението на това село са потомци на рода Елтимир. Като пряк потомък
по мъжка линия на този род, той от ранна юношеска възраст събира
информация и се опитва да разгадае енигмата, намирайки веществени
доказателства в подкрепа на неговите предположения.
Населението на село Талашманлии през първата половина на XIX век
построява черквата Св. Архангел Михаил, която се оказва най-старата
запазена черква в община Тунджа. В черквата се откриват двуезични
дарителски надписи, в които срещаме фамилното име Итимиру, а с
отличителна дълбочина на шрифта и гръцкия му вариант Калтумару. Тази
промяна на имената не е нещо ново и се среща и при имената на хора от
други родове в селото, например това на Митьо Куманов, изписано и като
Димитраки Куманики. Изготвяйки родословна сxема на рода си Димитър Михов
свежда всичките клони до общия им пра-родител Никола Итимири. Всичко
започва да се конкретизира с намирането на надгробна плоча с надпис:
Никола Итимири, род. ок. 1750 г. и починал през 1836 г. Вероятно Никола е
единственият надживял епидемията, и ако е имал роднини в по-ранен
период от време те са се пръснали и техните потомци не живеят на това
място. Интересен е факта, че наблюдавайки хронологията от лични имена в
рода: Димитър-Иван-Димитър-Иван-Михо-Димитър-Иван-Никола Итимири (7
поколения), както и имената в другите клонове никъде не откриваме името
Мирчо. Същевременно това име се е използвало като прякор през отоманския
период до наши дни и всички хора познават рода под тази фамилия. Прави
впечатление, че преди Освобождението турците са наричали рода "Мирчоолар
белме", в превод от турски "Незнайно защо Мирчовци".
Съществува и легенда за падането на селото под турско робство,
описана подробно в книгата на Димитър Михов „Книга от пепел I”, издадена
през 2010 г. Характерни черти на рода през Възраждането са русата коса и
сините очи, които са се размили през последните поколения.
Не е за пренeбрегване и факта, че представителите на рода Итимири са
имали избръснати глави и са носили плитка (чамбас). През последните
поколения преди Освобождението тази традиция е била запазена само при
младите момчета. От разказа на Мария Михова, дъщеря на Михо Димитров,
род. 1872 г. и починал през 1941 г., се разбира, че в селото по време на
Освобождението на България в тяхната, както и в други къщи отсядат
руски войници, които се присмивали на плитката на малкия Михо. Един ден
те му я отрязали, което предизвикало гнева на родителите му, тъй като
това се смятало за много позорно и унизително, и добре, че била бабата
на Михо да го спаси от голям пердах...
За да добием представа за географското разположение на Манастирските
възвишения, ще отбележим, че те се намират непосредствено от южната
страна на граничния окоп Еркесия. Възвишенията са осеяни с безброй
направени от човешка ръка купчини камъни, служещи за почит на духовете,
каквито се срещат и в Алтай (Караджов 2004, Овчаров 2000-2001, 217).
Интересен е факта, че това е второто място в България, на което се
срещат редици от наредени камъни, наречени "балбали" символизиращи култа
към прадедите (Овчаров 2000-2001, 215). Друго известно място, където
има такава поредица от 13 дъговидно наредени камъни, описана от проф.
Димитър Овчаров, е Балчик. Мегалитният комплекс до с. Генерал Тошево,
включва 4 могили и няколко редици балбали, направени от необработени
камъни (над 100), някои от които тежат над тон (Димитър Михов,
Литературен свят, бр. 18/2010 г.). Камъните са наредени по вече
известния начин, а едната от редиците определя равноденствията и зимното
слънцестоене. През есента на 2010 г. започнаха първите разкопки в
крепостта на Манастирските възвишения, която има площ от над 4 хектара.
Очакваме тази година да получим по-подробна информация от археолозите,
които работят на обекта.
За да проверим скитския (тюрко-къпчакски) произход на рода, се
наложи да направим поредица от генетични тестове, които да проследят
пряката мъжка линия на рода Елтимир. За да може нашата хипотеза да се
потвърди се очакваше да получим хаплогрупа нетипична за Балканите, имаща
азиатски произход. Първият тест, който извършихме в американската
лаборатория Фамили Три ДНА бе 12 маркера Y-хромозомен тест. От него
получихме първия интересен резултат- рода бе от хаплогрупа L2 (М317).
Тази хаплогрупа се заражда преди 30000 години в района на северен
Пакистан и се разпространява в доста широк район на средна Азия, от
Индия до Армения, Украйна и Анадола. В Европа тя практически не е
разпространена, а в държавите около България се срещат по не повече от
2-ма – 3-ма представители от нея, поради малкия брой тествани.
Характерен маркер, различаващ рода от другите представители на тази
група е DIS389-II със стойност 29. Тъй като тази хаплогрупа се среща
често в Армения сред аристократичните родове, управителят на Арменския
генетичен проект предложи да финансира, тестването на останалите
маркера- до 67 маркера, както и да се направи така наречения Deep-Clade
тест за определянето на под-хаплогрупата. Резултатите от тези
допълнителни тестове ни станаха известни през април тази година. При
тестване на допълнителните 55 маркера се получиха следните специфични за
рода Елтимир мутации, представени в таблицата по-долу:
Хаплогрупа L2 (M317), кластер : 1a (YAC II = 17-21), Понтийски тип
DIS 458 448 449 464d 570 CDY 446 487 492
SNP 16 20 32 17 14 31 19 12 13
Хаплогрупа L2 се среща с най-голяма концентрация на изток от Черно
море и найната концентрация намалява прогресивно към Иран и Балканите.
Deep-Clade теста показа отрицателен резултат при проверка на подгрупите
L2а (М349) и L2b (М274), което показва, че представителите на рода се
причисляват към основния клон L2, кластер 1а.
Този тип ген, наречен още « понтийски тип », се среща от всички
страни на Черно море и е разпространен по крайбрежието на Средиземно
море чак до Испания, като на територията на Европа не надхвърля 3% от
населението на нито един географски район. Например той се среща
най-често при аварите от Дагестан- 9.5%, в Болгария -5.3%, в Армения
около 4%, в източния Анадол и по южната страна на черноморското
крайбрежие към 3%, и намалява прогресивно към Иран- 2.6%, a на Балканите
пада на около 0.5%. Сравнявайки мутациите на рода Итимири с другите
представители от същата хаплогрупа, забелязваме, че най-близко
родствените представители имат минимум 13 маркера разлика (от 67
тествани). От тези маркери (мутации) 10 са бавно мутиращи, средно по 500
години на една мутация и 3 са бързо мутиращи (от 1 до 8 поколения). По
този начин можем да направим оценка на периода когато е живял тяхния общ
пра-родител. Интересното е, че представителите от арменски, сръбски или
анадолски произход са еднакво отдалечени от нашия род и показват
далечна неолитна връзка. Така считаме, че общия прародител е живял в
периода 3500-2800 г. пр. н.е.
Как може да се интерпретира тази информация? Това означава, че рода
не е дошъл нито от Армения, нито от Сърбия, нито от Анадола. А тогава
откъде? Наблюдавайки имената на куманските ханове, прави впечатление
името Котян и сходството му с тракийския цар от скитски произход Котис.
По писмени сведения куманите са определени като тюркоезични скити, а
единствения район, в който е наложен тюркски диалект е Крим и Южна
Украйна- район, в който се е намирало Боспорското царство.
За съжаление нямаме представители от този район на Украйна за да направим съпоставка на резултатите.
Руският белогвардейски учен Димитрий Расовски споменава за такъв
произход на куманите, живеещи в степите на север от Черно море. За
съжаление измежду тестваните няма близки представители на рода, с които
да могат да бъдат съпоставени получените резултати.
Това са първите генетични тестове, направени на потомци на български царски род.
Те могат да послужат като едно ново по-съвременно начало на
проследяване на хронологията на историческите събития и проследяване на
родовете.
Генетиката и по-точно генетичната генеалогия е една много съвременна
наука, която ще се окаже незаменим инструмент, който ще се използва
паралелно с историята, археологията и класическата генеалогия.
През средата на XIII век на територията на България търсят убежище част
от куманския род Тертер. Според някои руски учени този род е един от
най-големите кумански хански родове, от династията Тертероба, мигрирал
от района на Алтай на запад в посока днешна Украйна. Поради погром в
сраженията с нахлуващите татари, куманите са принудени да се изтеглят в
Унгария. След убийството на техния знаменит хан Кoтян от унгарските
аристократи, рода Тертер се преселва през 1241 г. в България. Свързвайки
се с българските аристократични среди Георги I Тертер става деспот на
Червенската крепост. След смъртта на цар Иван Асен III, използвайки
нестабилната обстановка през 1280 г. той се възкачва на престола.
Династията на Тертерите управлява държавата кратко- 40 години, и се
проследява с нейните два клона по мъжка линия. Първият клон са потомците
на Георги I Тертер, сина му Теодор Светослав и внука му Георги II
Тертер, който починал млад през 1322 г. и не оставил потомство. Вторият
клон е този на брата на Георги I Тертер- Алдимир или Елтимир и синовете
му. Той е деспот на Крънската крепост, намираща се близо до Казанлък.
След смъртта на Георги I Тертер на престола се възкачва през 1300 г.
синът му Теодор Светослав. Виждайки в чичо си конкурент за трона, през
1303 г. той решава да го отдалечи от столицата и го прави деспот на
Диампол (Ямбол) и Лардея (до Карнобат). Амбициозният Елтимир и съпругата
му Мария Смилец (монахиня Марина) отиват да живеят в Ямбол и участват
активно в политическия живот на България, а сина им Йоан Драгушин е
изпратен заложник в Константинопол. Въпреки осем годишния си брак,
Елтимир има само един цитиран в писмените източници син- Йоан Драгушин.
Това не изключва възможността Елтимир да е имал и втори, вероятно
по-голям син, чието име е неизвестно. Обикновено аристократичните родове
са имали повече от едно дете, така че съществуването на друг син не е
изключено. През 1305 г. Теодор Светослав напада и опустошава земите на
чичо си, завладява поверените му две крепости, под претекста, че той
прекалено се е сближил с Византия и нарежда Елтимир да бъде убит, а
съпругата му Мария, която по майчина линия носи фамилията Палеолог
избягва в Константинопол. След този преломен момент в писмените
източници се споменава заминаването на Мария и сина й Йоан Драгушин за
Сърбия, където са посрещнати от братовчед им Стефан Душан, и са им
предотстъпени много земи в района на Македония, където остават да
живеят. Преди около 25 години в Полошкия манастир до гр. Кавадарци,
Македония, бяха открити стенописи изобразяващи освен Стефан Душан,
съпругата му Елена и престолонаследника Стефан Урош, така и Йоан
Драгушин с жена си и невръстното им дете. Каква е съдбата на тяхното
потомство не е известно.
